На първо място, какво всъщност е марксизмът?
Въпросът звучи просто, но отговорът често бива замъгляван от десетилетия натрупани предразсъдъци, вулгаризации и политически злоупотреби.
За мнозина марксизмът е просто теория за равенството — утопична мечта за свят, в който всички получават еднакво.
За други е диагноза на несправедливостта, остър вик срещу експлоатацията и страданието.
За трети е конкретна рецепта — нещо като готварска книга с инструкции как да бъдат излекувани болестите на обществото чрез национализация, планиране и силна държава.
Но нито едно от тези определения не улавя същината.
Марксизмът не е нито морален апел за справедливост, нито сборник с готови политически предписания.
Той е преди всичко метод — метод за придобиване на знание относно обективните закони, които управляват историческото развитие на човешките общества.
Това е начин на мислене, който позволява да се разбере не просто какво се случва в историята, а защо се случва именно по този начин, какви сили движат промяната и накъде тя води.
Този метод не предлага утешителни илюзии; той изисква смелост да се погледне на обществото като на природно-исторически процес, подчинен на закономерности, които могат да бъдат научно изследвани.
Марксизмът като наука
Разбиран по този начин, марксизмът се явява вид наука.
Но веднага трябва да се направи едно съществено уточнение: повечето хора днес възприемат науката като нещо чисто описателно, като неутрално наблюдение на обективни факти от позицията на външен и незаинтересован наблюдател.
Естествените науки сякаш стоят над своя обект: физикът изучава атома, без самият той да е атом; биологът класифицира видовете, без да е растение или животно.
Този модел на познание води до едно студено, инструментално отношение към света, при което познаващият субект е отделен и господстващ над познавания обект.
Но причината съвременниците на Маркс да го нарекат Прометей е, че той завеща наука, която не само описваше реалността, а участваше в нейното собствено развитие.
Марксизмът е наука, която се осмелява да признае, че е част от това, което изучава, и че самото познание не е пасивно огледало, а активна сила, преобразяваща света.
Това прави марксизма напълно противоположен на господстващия модел на съвременната наука.
Съвременната буржоазна наука, особено в своите позитивистки форми, поставя знанието над своя обект.
Да познаваш нещо означава да го съблечеш пред съзнанието, да го анализираш, разчлениш и превърнеш в полезна информация за познаващия субект.
Този, който познава един обект, получава власт — може да го контролира, овладява и променя според собствените си интереси.
Такова познание е форма на господство: познавам природата, за да я експлоатирам; познавам пазара, за да го манипулирам; познавам човешкото поведение, за да го управлявам.
Но „обектът”, който марксизмът прави познаваем, не е нищо друго освен самото човешко общество.
А тук възниква фундаментална трудност, която традиционната наука предпочита да пренебрегва.
Обществото не е мъртва материя, не е пасивен материал за експерименти.
То е живо, мислещо, действащо цяло, съставено от хора със собствено съзнание и воля.
Затова марксизмът не може просто да приложи методите на природните науки механично към историята — той трябва да изработи свой собствен диалектически подход, който отчита специфичната природа на обществения живот.
Парадоксът
И тук се разкрива дълбокият парадокс, който е в самото сърце на марксисткото познание.
Той се крие в очевидния, но често забравян факт, че обществото не е просто обект на изследване, но едновременно с това е и субект.
Обществото не е външна реалност, която марксистите наблюдават от някаква привилегирована архимедова точка извън нея.
Марксистите — тези мислещи и действащи хора, които се стремят да разберат света — сами по себе си са част от същия този обект, който правят познаваем.
Те са продукт на конкретни исторически условия, носители на определени класови интереси, участници в обществените противоречия на своето време.
Тяхното съзнание не витае над историята, а е потопено в нея.
Това поражда важен въпрос: ако субектът е част от обекта, може ли изобщо да има обективно познание?
Не се ли превръща всичко във въпрос на гледна точка, на класов интерес, на идеология?
Маркс отговаря на този въпрос не с абстрактна теория на познанието, а с конкретно-исторически анализ.
Той показва, че именно защото познаващият е част от обществото, обективността не се постига чрез бягство от обществените противоречия, а чрез заемане на определена позиция вътре в тях — позицията на онзи клас, чието освобождение съвпада с края на класовото общество изобщо.
За да усложним нещата допълнително, Маркс не твърди, че самото теоретично познание на обществото, постигнато от няколко просветени умове, може от само себе си да го трансформира.
Това би било типично просвещенска илюзия — идеята, че достатъчно е хората да разберат как функционира светът и той ще се промени.
Напротив, Маркс доказва, че обществото вече материално се познава и трансформира под формата на тогава растящия пролетарски клас.
Пролетариатът не е просто обект на експлоатация, който трябва да бъде „спасен” от външна теория.
Той е активна обществена сила, която чрез самия си труд, чрез колективния си опит в едрото машинно производство, чрез борбите си срещу капитала, на практика разкрива механизмите на капиталистическия начин на производство.
Марксистката теория не е нещо, което се внася отвън в работническото движение; тя е теоретичният израз на едно практическо движение, което вече се извършва в недрата на самото общество.
Прометей
Защо Маркс е сравняван именно с Прометей — титана, откраднал огъня от боговете и дал го на хората?
Повечето хора смятат, че Маркс е „прометеев” просто защото е искал идеите му да бъдат популяризирани и да вдъхновят масите.
Но истинската причина е по-дълбока и по-радикална.
Маркс има смелостта да обяви връщането на знанието обратно към битието само по себе си и към човешките същества по-специално.
Той открадна огъня на познанието от небесата на чистата теория, от господството на философските системи, които само интерпретираха света, и го върна там, където винаги е принадлежал — в ръцете на хората, в тяхната материална практика.
Той създаде наука, която престана да бъде над своя обект.
Марксизмът не гледа на обществото отвисоко, като на нещо, което трябва да бъде оправено по предварително зададен план.
Той разбира, че законите на историята не са външни заповеди, наложени от някакъв висш разум или от самата наука върху пасивния човешки материал.
Историческите закони са закони на самата човешка дейност, проявяващи се чрез противоречията, борбите и колективните усилия на поколенията.
Те съществуват обективно, но не независимо от хората, а именно чрез тяхната практика.
За Маркс познанието на историческите закони, достигнато от човешкото съзнание, не беше нещо, което се налага отвън върху историята.
То се отразяваше в самата история, ставаше неин вътрешен момент.
Когато хората разберат законите на собственото си обществено развитие, те не получават власт над историята в смисъла на абсолютен контрол; те придобиват способността да действат в хармония с тези закони, съзнателно да участват в процеси, които дотогава са се осъществявали зад гърба им като сляпа природна необходимост.
Това е преходът от „царството на необходимостта” към „царството на свободата”, за който говори Маркс.
Той завършва този обрат с един прочут афоризъм, който съдържа цялата му философия на историята:
“Комунизмът е загадката на историята, решена.”
Тази загадка не е решена от гениален философ, който стои над времето.
Тя се решава от самото историческо движение, от пролетариата като класа, който в своята борба и в самото си съществуване съдържа ключа към разбирането на цялата досегашна история.
Познанието за човечеството не господства над човечеството, не го превръща в послушен инструмент.
То разкрива, че това познание е било там, в сърцевината на човешката практика, и е част от всичко това през цялото време — просто е било забулено от отчуждението и класовите илюзии.
Марксизмът не донася светлина отвън; той разсейва мъглата и позволява на хората да видят това, което те самите вече правят.
Класовото съзнание
Тук достигаме до въпроса: защо е необходима категорията „класово съзнание”?
Не е ли достатъчно пролетариатът просто да съществува, да работи и да се бунтува?
Защо изобщо трябва да се говори за съзнание, при положение че общественото битие определя съзнанието?
Това е точката, в която хората най-често погрешно разбират ленинизма и цялата последваща марксистка традиция.
Наивно ленинизмът бива представян като опит да се превърнат политиката и държавната власт в инструмент за реализиране на някаква предварително замислена цел на ума — като заговор на интелектуалци, които искат да използват недоволството на масите, за да построят свой утопичен проект.
Такава представа е напълно погрешна и пропуска същинската връзка между стихийното работническо движение и комунистическата теория.
В действителност ролята на марксистите се крие в разпространението на нещо, което бихме могли да наречем „благата вест” към отчаяния пролетариат.
Но тази вест не идва отвън като готово учение, натрапвано на невежите маси.
Тя е осъзнаването, теоретичното формулиране на онова, което пролетариатът вече е на практика и което той прави, без все още да разбира напълно неговото историческо значение.
Пролетариатът не просто страда от капиталистическа експлоатация; той е класата, чието собствено освобождение изисква премахването на всяка експлоатация, на всички класи изобщо.
Неговият частен интерес съвпада с общочовешкия интерес. Това не е морален постулат, а обективно положение, произтичащо от мястото му в производството.
Но за да действа в съответствие с това свое обективно положение, пролетариатът трябва да го познава.
Стихийната борба за по-високи заплати и по-добри условия на труд е необходима, но недостатъчна.
Тя може да доведе до частични подобрения, но не и до премахване на системата, която поражда експлоатацията.
Нужно е качествено различно ниво на осъзнаване — разбиране на целокупната структура на капитализма, на мястото на работническата класа в нея и на историческата мисия, която ѝ е възложена не от някаква доктрина, а от самото развитие на обществените противоречия.
Класовото съзнание, така наречената „авангардна партия” и дори Комунистическата държава, която възниква след революцията, не са просто организационни инструменти, измислени за улеснение на борбата.
Те са реализация на вярата на пролетариата в себе си — превръщането на класата от „класа в себе си” (обективно съществуваща, но несъзнаваща своята историческа роля) в „класа за себе си” (субект, който познава положението си и съзнателно се бори да го преодолее).
Партията не е външен водач; тя е организационното въплъщение на най-развитото съзнание, което класата произвежда в своята борба.
Тя е формата, чрез която пролетариатът се конституира като политически субект, способен да поеме властта и да започне съзнателното изграждане на ново общество.
Ролята на партията
Това ни води до разбирането за ролята на Комунистическата партия, което често е най-трудното за възприемане от хора, възпитани в либералните предразсъдъци за „спонтанния ред” или за „автоматичния” крах на капитализма.
Комунизмът не се реализира „автоматично”, като природен процес, който се случва без съзнателното участие на хората.
Защо? Тъкмо защото обществото не е просто обект — мъртъв механизъм, който работи по предвидими инженерни схеми.
Но от друга страна, обществото не е и просто субект — свободно творение на човешката воля, която може да го промени както пожелае във всеки един момент.
То е сложно единство от обективни условия и субективен фактор, от наследени от миналото структури и осъзнати колективни действия, насочени към бъдещето.
Комунистическите партии не създават нови общества ex nihilo, от нищото, сякаш са художници пред празно платно.
Те не са архитекти, които проектират идеален свят върху чертожната дъска и после го налагат с декрети.
Тяхната роля е да насочват вече съществуващото, реално развитие на обществото, да му дадат съзнателен израз и организирана форма, да съкратят и облекчат родилните мъки на новото общество, което зрее в утробата на старото.
Тази насоченост е абсолютно необходима и тя не е външна намеса, защото политиката — комунистическа или друга — сама по себе си е част от материалната реалност на обществото.
Класовата борба не се води само в икономическата сфера; тя неизбежно придобива политически форми, защото всяка класа се стреми да използва държавната власт, за да защити или промени съществуващите производствени отношения.
Да се отрича ролята на политическата организация и на държавата в прехода към комунизъм означава да се пренебрегне най-важният урок на цялата човешка история: че коренните обществени преобразования винаги са били резултат от ожесточена политическа борба, в която класите се сблъскват за контрол върху средствата за организирано насилие и управление.
Партията е тази форма на организация, която позволява на пролетариата да преодолее своята разпокъсаност, да преодолее разделението между икономическа и политическа борба и да се яви като единна сила, способна да поеме историческата отговорност за управлението на обществото.
Без тази съзнателна, организирана насоченост, развитието на обществото остава във властта на слепите стихийни сили на пазара и на капиталистическата конкуренция, които периодично хвърлят човечеството в кризи, войни и страдания.
Марксизмът не обещава лесен път, но дава научната основа и организационния метод, чрез които човечеството може да стане господар на собствената си история, вместо да бъде нейна жертва.