Междувременно, заедно с френската философия от XVIII век и след нея, се появи новата немска философия, достигнала върха си в системата на Хегел.
Най-голямата заслуга на тази философия беше подновяването на диалектиката като най-висока форма на разсъждение.
Старите гръцки философи бяха всички родени диалектици, а Аристотел, най-енциклопедичният от тях, вече беше анализирал най-съществените форми на диалектическото мислене.
Когато разглеждаме и обмисляме Природата като цяло, или историята на човечеството, или нашата собствена интелектуална дейност, най-напред виждаме картина на безкрайно оплитане на отношения и реакции, пермутации и комбинации.
В тази картина нищо не остава каквото е било, където е било и както е било.
Всичко се движи, променя се, непрекъснато се появява и отминава.
Следователно първо виждаме картината като цяло, като нейните отделни части все още повече или по-малко остават на заден план.
Наблюдаваме движенията, преходите, връзките, а не нещата, които се движат, комбинират се и са свързани.
Това примитивно, наивно, но по същество правилно схващане за света принадлежи на древногръцката философия и беше първо ясно формулирано от Хераклит.
Всичко е и не е, защото всичко е в непрестанен поток, непрекъснато се променя, непрекъснато се ражда и отминава.
За метафизика нещата и техните умствени отражения — идеите — са изолирани, разглеждат се едно след друго и отделно едно от друго.
Те са обекти на изследване, фиксирани, неподвижни, дадени веднъж завинаги.
Той мисли в абсолютно несъвместими антитези.
Неговото общуване е: „да, да; не, не; защото онова, което е повече от това, идва от злото”.
За него нещо или съществува, или не съществува; нещо не може едновременно да бъде самото то и нещо друго.
Природата е доказателството за диалектиката и трябва да се каже за съвременната наука, че тя е предоставила това доказателство с много богати материали, увеличаващи се всекидневно.
По този начин е показала, че в края на краищата Природата се движи диалектически, а не метафизически.
Че тя не се движи във вечното единство на един постоянно повтарящ се кръг, а преминава през реално историческо развитие.
Тази нова немска философия достигна върха си в Хегеловата система.
В тази система — и в това е нейната голяма заслуга — за пръв път целият свят, природен, исторически, интелектуален, е представен като процес, т.е. като в постоянно движение, промяна, трансформация, развитие.
И се прави опит да се проследи вътрешната връзка, която прави непрекъснато цяло от цялото това движение и развитие.
От тази гледна точка историята на човечеството вече не изглеждаше като див водовъртеж от безумни дела на насилие, всички еднакво осъдими пред съда на зрялата философска мисъл.
Тя започна да изглежда като процес на еволюцията на самия човек.
Възприемането на основното противоречие в немската идеализъм водеше неизбежно обратно към материализма, но не към просто метафизическия, изключително механичен материализъм на XVIII век.
Старият материализъм разглеждаше цялата предишна история като груб куп от неразумие и насилие.
Съвременният материализъм вижда в нея процеса на еволюция на човечеството и си поставя за цел да открие неговите закони.
Междувременно обаче революцията в схващането за Природата можеше да бъде направена само пропорционално на съответните материални данни, предоставени от изследването.
Вече много по-рано се бяха случили определени исторически факти, които водеха до решителна промяна в схващането за историята.
Тогава се видя, че цялата предишна история, с изключение на нейните примитивни етапи, е била история на класови борби.
Тези две големи открития — материалистическото схващане за историята и разкриването на тайната на капиталистическото производство чрез принадена стойност — дължим на Маркс.
С тези открития Социализмът стана наука.