Националсоциализмът не се е появил от нищото. Той не е бил стихиен изблик на народно недоволство, който случайно е стигнал до върха на германската държава — зад него стои конкретна и добре документирана мрежа от финансови институции и организационни структури. В самото начало на тази мрежа стои Обществото Туле, чиито корени водят към Germanenorden и по-широката традиция на европейските масонски и ариософски ложи — среда, в която аристократи и заможни частни лица се познават лично и си гласуват доверие много преди партийната политика да влезе в картината. Именно през тези лични канали на доверие, а не през публична агитация, потичат първите пари към зараждащото се националсоциалистическо движение.
От тази затворена среда мрежата се разгръща и към банковия свят — от централните банкови институции на Лондон, през частни банкови домове в Германия и Холандия, до международни разплащателни структури, през които средства достигат до партията заобиколно, чрез поредица от посреднически сметки. Банкери, управляващи най-големите финансови институции на своето време, съзнателно избират индиректни канали именно защото пряката връзка би била политически неудобна за самите тях.
Тази статия проследява тази мрежа не като случайна поредица от имена, а като няколко припокриващи се кръга на подкрепа, при които масонско-ложовите връзки и банковото финансиране играят централна, свързваща роля: идеологическата и организационна основа, вътрешният паравоенен апарат, международните финансови центрове и едрата промишленост. Разгледани заедно, те очертават една по-широка картина — за това как и защо част от европейската и световната финансова и ложова елита решава да заложи на крайната десница.
I. Идеологическата и организационна основа
1. Обществото Туле
Преди да съществува НСДАП, съществува Обществото Туле — отклонение от Germanenorden, теософска и ариософска организация с дълбоки корени в масонството и тесни връзки с европейската благородническа аристокрация. Туле не е обикновен дискусионен кръжок: около него се събират хора с пари, връзки и ясно изразена антикомунистическа и антисемитска идеология, готови да финансират политически проекти, съответстващи на техния мироглед.
Точното количество на предоставените от Обществото средства остава неизвестно и вероятно ще си остане така — по-голямата част от архивите на организацията са унищожени или изчезнали. Известно е обаче най-важното: именно Туле стои зад създаването на Германската работническа партия (DAP) — пряката предшественица на Националсоциалистическата германска работническа партия. Без тази първоначална организационна и финансова инжекция е трудно да си представим по-нататъшната кариера на партията, а и на самия Хитлер.
II. Вътрешният паравоенен апарат
Преди да стане масова партия, НСДАП оцелява благодарение на структури, наследени пряко от следвоенните доброволчески формирования — Freikorps. Именно тук се преплитат парите, оръжието и хората, които по-късно ще съставят гръбнака на щурмовите отряди.
2. Ернст Рьом и „Железният юмрук”
Ернст Рьом е фактически ръководител на тайната паравоенна организация Eiserne Faust (Железният юмрук), контролирала голяма част от Freikorps формированията в Германия. Именно чрез тези връзки той финансира, въоръжава и обучава щурмовите бригади на нацистите в най-ранните и най-уязвими за партията години.
Курт Лудеке, по-късно ключова фигура в НСДАП, пише кратко и категорично за ролята му: според него Рьом е бил решаващ за партията, тъй като е намирал пари, оръжие и хора именно в най-критичните моменти. Тази оценка не е случайна — Рьом тайно прехвърля средства и техника към нацистката партия чрез две строго секретни подставени дружества, изградени специално за да прикриват произхода на финансирането.
3. Полковник Франц Ксавер Ритер фон Еп
Фон Еп също принадлежи към средите на Freikorps и изиграва решаваща роля в един от най-важните ходове на ранната партия — превръщането ѝ в собственик на печатен орган. Той директно финансира половината от сумата за закупуването на Völkischer Beobachter, вестникът, който за следващото десетилетие ще се превърне в главен пропаганден инструмент на НСДАП.
Другата половина от сумата осигурява индустриалецът д-р Готфрид Грандел, пред когото Хитлер се обръща лично, за да измоли средствата. Тази сделка е показателна за модела, който ще се повтори многократно през следващите години: партията непрекъснато е на ръба на фалита и оцелява благодарение на частни заеми, при които тя се превръща в постоянен длъжник на германските банки и заможни частни лица.
4. Курт Лудеке
Лудеке е синът на богат собственик на химически завод в Ораниенбург и по произход принадлежи именно към онзи слой на германското общество, който партията се стреми да привлече. От собствен джоб той изгражда един от първите щурмови батальони, но истинската му роля е друга — да служи като мост между Хитлер и висшите кръгове на германската аристокрация и едрата индустрия.
Именно на Лудеке партията дължи представянето на Хитлер пред фигури като херцога на Анхалт и граф Фугер. Какви точно ползи произтичат от тези срещи, обаче, остава добре пазена тайна и до днес — договорките от този род рядко оставят писмени следи.
III. Едрата германска индустрия
Ако паравоенните структури дават на партията хора и оръжие, то именно едрата индустрия на Рурската долина ѝ дава онова, без което никоя политическа сила не може да оцелее дългосрочно — постоянен и обилен паричен поток.
5. Емил Кирдорф
Кирдорф е един от най-изтъкнатите индустриалци в Рурската долина и основател на асоциацията „Свободна Украйна”. Той не се задоволява само с финансиране отстрани — през 1927 г. се присъединява директно към партията, като по този начин демонстрира публично своята подкрепа пред останалите представители на едрия капитал. Смята се, че основната му цел е недвусмислена: да отклони работническата класа от марксизма-ленинизма, като ѝ предложи националистическа алтернатива.
По негов съвет Хитлер написва брошурата „Пътят към възстановяването” — текст, замислен не като идеологически манифест за масите, а като рекламен материал, насочен целенасочено към привличането на индустриалци и предприемачи.
6. Рурладе
Рурладе е сдружение на най-едрите германски индустриалци и юнкерски земевладелци и в продължение на години финансира нацистката партия пряко със стотици хиляди райхсмарки. Алфред Хугенберг, начело на Попечителния съвет на концерна Круп, участва активно в Рурладе и ориентира политиката на сдружението в подкрепа на НСДАП.
Кулминацията идва през 1933 г., когато нацистите са практически фалирали след огромните разходи по поредица предизборни кампании. В този критичен момент цялата германска финансова система — включително вътрешните и международните банки — им протяга ръка, водена от една-единствена цел: да предотврати евентуална победа на Комунистическата партия. Промишлени гиганти като Круп и ИГ Фарбен харчат милиони, за да спасят партията от финансов крах точно в момента, когато тя е най-близо до властта.
7. Фриц Тисен
Тисен вероятно е най-богатият човек в Германия през 20-те години на XX век. Убеден, че болшевиките — които той описва като „еврейски агенти” — представляват екзистенциална заплаха за германския финансов капитализъм, той лично финансира различни Freikorps формирования, а по-късно и самата нацистка партия.
С помощта на Кирдорф Тисен успява да набере заем от стотици хиляди райхсмарки чрез холандска банка в Ротердам — заобикаляйки по този начин по-строгия германски банков контрол — и продължава да подкрепя нацистите с години наред, чак до идването им на власт.
IV. Международни банкери и магнати
Подкрепата за нацизма не е чисто германско явление. Тя намира съюзници и в международните финансови центрове — от Лондон до Хага — при хора и институции, за които антикомунизмът стои по-високо от всякакви национални граници.
8. Монтагю Норман, управител на Английската централна банка
Монтагю Норман оглавява Английската централна банка — по онова време най-голямата финансова институция в света. Приятел на Алфред Розенберг и Ялмар Шахт, той финансира нацистите чрез трети банки, така че връзката да не може да бъде проследена директно до Лондон. Розенберг се среща с Норман, за да осигури заеми не пряко от Английската банка, а чрез банка Щайн, свързана с банка Шрьодер, и в крайна сметка — отново с Английската банка.
Тази среща поставя основите на едни трайни британско-нацистки финансови отношения, които през 1934 г. ще доведат до тайни заеми от страна на Норман към вече управляващото нацистко правителство.
9. Сър Анри Детердинг
Почетен кавалер на Ордена на Британската империя и магнат на Royal Dutch Shell, Детердинг е страстен антикомунист с огромно лично състояние. Той редовно изразява готовност да подкрепи всяко антиболшевишко движение в Германия и Източна Европа — и действително го прави. Финансира множество бели руски емигранти, помага и подпомага нацистите, а също така пряко финансира и самата НСДАП.
При смъртта му през 1939 г. нацисткото ръководство отдава особена почит на неговата памет — знак за признателност към един от най-верните покровители на движението в международен план.
10. Банката за международни разплащания (БМР)
Банката за международни разплащания е основният канал, чрез който западните съюзнически правителства — преди всичко Великобритания и САЩ — водят преки преговори с враговете си Япония и Германия по въпросите на финансовия капитал по време на Втората световна война. Тя действа като своеобразен неутрален коридор, през който продължава да тече финансово общуване дори между воюващи страни.
Когато нацистите плячкосват нова окупирана страна, откраднатото злато често се изпраща именно за погасяване на дългове към лондонски банки. А с наближаването на края на войната нацисткото правителство вече провежда преговори със Запада за преструктуриране на следвоенната германска икономика — преговори, в които БМР играе централна посредническа роля.
Използвани източници: RTSG Official, исторически архиви на германското работническо движение, изследвания върху финансирането на НСДАП