Рано или късно всяко работническо движение стига до един въпрос, който изглежда труден, но всъщност не е: може ли истинският комунист да обича своята страна?
Много хора си представят, че тук има противоречие. Ако се грижиш за международната солидарност, трябва да стоиш над националните си корени — да гледаш на света от птичи поглед, без привързаности.
Ако пък обичаш родината си, значи мислиш твърде тясно.
Тази логика изглежда стройна, но е погрешна — и нещо повече, тя е вредна за самото движение, което уж иска да защитава.
Интернационализмът не е абстракция, носеща се над народите и над историята. Той е отношение между конкретни хора, конкретни движения, конкретни борби.
Никой не строи комунизма „като цяло” — строи го в своята земя, на своя език, с инструментите, които историята му е дала.
Когато китайската революция победи през 1949 година, тя не беше победа само за китайдия народ — тя промени баланса на силите в целия свят. Когато Куба устоя срещу блокадата, тя показа на малките народи навсякъде, че е възможно.
Зад всяка такава победа стоят хора, обичали своята страна достатъчно силно, за да се борят за нея.
Патриотизмът не е пречка пред интернационализма — той е неговата суровина.
Тази взаимност не е сантиментална, тя е материална.
Движенията, подкрепяли се взаимно — с опит, с ресурси, с морална сила — са оцелявали и побеждавали. Тези, затворили се в себе си, са ставали крехки.
Но тук дебне и обратната опасност: движение, забравило международната перспектива, лесно се изражда.
Без нея националният патриотизъм се превръща в шовинизъм — в инструмент на онези, които искат да разделят работниците, за да ги управляват по-лесно.
Историята дава достатъчно примери за работнически движения, манипулирани от националистическа риторика да воюват срещу самите себе си.
Затова и двете крайности водят до едно и също място: изолация и поражение.
Патриотизмът без международна перспектива е слепота.
Интернационализмът без корени е безпочвена абстракция.
Заедно те образуват нещо, което действително работи — движение, което знае откъде идва и накъде отива, което се бори за своя народ, защото разбира, че неговата победа е стъпка към победата на всички останали.
Истинското оръжие на работническата класа е единството.
Не декларативно, не на хартия — а конкретно, изградено от народи, които се познават, подкрепят и разбират, че не са сами.