Има един познат тип човек. Срещал си го. Носи тениска с лик на някой мъртъв революционер. Обяснява империализма с думи, които никой друг не разбира. Казва „другарю” на хора, които не са му приятели. И се чуди защо работниците не го приемат насериозно.
Той не е лош човек. Но е част от проблем, който никой не иска да признае.
И аз съм част от него. Имам няколко комунистически знамена вкъщи и пиша това от лаптоп.
Превърнали сме комунизма в субкултура. И докато не я унищожим, никога няма да стигнем до хората, за които казваме, че се борим.
Камата преди дръжката
Представи си, че си купил чук. Красив, як, с добре изрязана дръжка. Окачил си го на стената в хола. Хубаво изглежда. Казваш на гостите: „Ето, вижте, това е чук. Аз съм човекът с чука.”
После някой те пита дали може да забие гвоздей на стената. А ти гледаш чука си, който виси на стената от шест месеца.
Това сме ние.
Марксизмът е инструмент. Предназначен е да се използва — за анализ на реалността, за организиране, за действие.
Но ние сме го превърнали в декорация. В знак за принадлежност. В нещо, което показваш, за да докажеш кой си.
А не нещо, което използваш, за да промениш нещо.
Разликата между комунист и колекционер на леви идеи е проста: единият строи организация, другият строи библиотека.
Има една идея, която може да бъде предадена на всеки език и във всяка култура — точно както математиката. Формулата на водата не зависи от това на кой език я кажеш.
Но сме я слели с левичарската субкултура. Наследените начини на комуникация, естетиката, нормите, шетите, меметата.
И твърде много хора ги бъркат.
Защитават субкултурата така, сякаш защитават самите идеи.
А интернет естетиката не е комунизъм. Меметата с мъртви революционери не са комунизъм.
Чувството за превъзходство, когато някой не знае нещо, което ти знаеш, не е комунизъм.
Опиумът на идентичността
Казваме, че религията е опиум за народите.
Но има и друг опиум, много по-коварен — свръхиндивидуализмът на съвременната левица.
Той изглежда така: аз съм специален, защото съм комунист. Аз съм различен от „обикновените хора”.
Аз имам правилните позиции. Аз съм чел правилните книги. Аз съм част от правилната група.
Този индивидуализъм е толкова всепроникващ, че става невидим като въздуха.
Той ни кара да третираме комунизма като идентичност, а не като практика. Да търсим принадлежност към група, вместо да строим сила за класата.
И най-лошото: да чувстваме, че субкултурата ни принадлежи. Че тя е нашата територия. Че никой няма право да ни казва да се променим.
Спрете да третирате комунизма като ваша лична идентичност. Той не ви принадлежи. Той принадлежи на класата, която трябва да се освободи.
Бихме могли да се утешим с мисълта, че поне сме по-леви от БСП. Че поне не сме като тях.
Това е изключително ниско летва.
Много от нас на практика са точно това — радикални либерали, които се наричат комунисти. Разликата е само в декорацията.
Либералът иска по-високи данъци за богатите. Ние също. Но това не е комунизъм — това е данъчна политика.
Истинският комунизъм започва там, където либерализмът свършва: с организацията на работническата класа за завземане на властта.
Трябва да бъдем НИЩО ПОДОБНО на радикалните либерали.
Сред хората
Народните революции не са спечелени от хора, които са си разменяли мемета в групи. Те са спечелени от хора, които са отишли в най-ниските слоеве на трудещите се и са останали там.
В България няма нужда да пътуваме далеч. Но културният скок е също толкова голям.
Трябва да излезем от средата си и да отидем там, където истинските хора живеят и работят.
Не във виртуални пространства. Не в субкултурни.
В реални. В квартала. На автобусната спирка.
Намерете хобита, които ви поставят сред истински маси от хора — особено работническа класа. Не само сред съмишленици.
И запомнете: това ще е неудобно. Трябва да останем неудобни завинаги.
Всеки път, когато усетиш, че субкултурата ти е удобна — че си намерил своето място, своите хора, своя език — значи спираш да растеш.
Комунизмът изисква постоянна самокритика. Не критика на врага — това е лесно.
А критика на себе си. На собствените си навици. На собственото си его.
Не задържайте нищо, когато критикувате себе си и другите. Бъдете безпощадни към застоялото в себе си.
Това е единственият начин да останем живата сила в света, която трябва да бъдем.
Комунизмът не е хоби, не е клуб, не е идентичност. Той е метод за организиране на хората около техните материални интереси, за да променят заедно условията на своя живот.
Всичко останало е шум по честотата.
Време е да излезем от стаята.