На 23 август 1939 г. СССР и Германия подписват пакт за ненападение. За учебниците, за Wikipedia, за всеки политически дебат оттогава насам — това е съюз. Разделение на Полша между две тоталитарни държави. Доказателство, че комунизмът и фашизмът са едно и също. Всяка година на същата дата в балтийските държави се възпроизвежда тази памет — от „Балтийския път” през 1989 г. до днешния Ден на черната лента, посветен на „жертвите на тоталитарните режими”.
Тази статия ще направи нещо, което рядко се прави: ще прочете какво всъщност е подписано, кой какво е предлагал преди това и кой е отказал какво — включително един почти забравен епизод от 1933–1934 г., без който цялата история изглежда различна.
тук не се твърди, че пактът е бил морален акт. Твърди се, че думата „съюз” има конкретно юридическо и военно съдържание — взаимно задължение за обща отбрана, съвместно планиране, координирани действия и воюване заедно. И то липсва тук.
Прекъснатата приемственост: Рапало не е Молотов–Рибентроп
Преди да продължим, трябва да обезвредим един очевиден контрааргумент. През 20-те години Ваймарска Германия и СССР наистина си сътрудничат тясно — договорът от Рапало (1922) възстановява дипломатическите отношения, следва военно-техническо и индустриално сътрудничество, което позволява на Германия тайно да заобикаля ограниченията на Версайския договор, а на СССР — достъп до немска индустриална експертиза. Ако някой търси „естествена близост” между двете държави, тъкмо тук би трябвало да я търси.
Само че точно тази близост рухва в деня, в който Хитлер идва на власт. Седмици след Райхстаговия пожар през февруари 1933 г. хиляди германски комунисти са арестувани; Законът за пълномощията отваря пътя към диктатура и слага край на Ваймарската република. Германските комунисти — включително Ернст Телман — остават в лагерите чак до края на пакта през 1941 г. Съветско-германското сътрудничество от 20-те не е доказателство за приемственост към 1939 г. — то е доказателство за обратното: щом идеологическа близост наистина е съществувала, тя приключва рязко през 1933 г. и не се възобновява до самия момент на отчаяние осем години по-късно.
Първият опит: Източният пакт (1933–1934)
Историята, която популярният разказ прескача, започва много по-рано, отколкото повечето хора подозират — и завършва с провал още преди Мюнхен изобщо да се появи на хоризонта.
Германският посланик в Москва отбелязва в началото на 1933 г., че съветското правителство следи с тревога развитието на германската политика — и с основание: през юли същата година Великобритания, Франция, Италия и Германия подписват Четиристранния пакт, без съветско участие. В отговор наркомът по външните работи Максим Литвинов изпраща покана чрез френския министър на въздухоплаването Пиер Ко за пакт за ненападение и взаимопомощ. Френското правителство просто я игнорира.
Едва напускането на Германия от Обществото на народите и от Конференцията по разоръжаването принуждава Париж да преразгледа позицията си. На 31 октомври 1933 г. френският външен министър Жозеф Полбонкур и Литвинов се срещат и договарят принципите на съюз, обвързан с влизането на СССР в Обществото на народите — проект, който Литвинов предава писмено на 28 декември и който полага основата на т.нар. Източен пакт.
Проектът предвижда разширяване на договора за взаимопомощ и над Полша, Чехословакия и балтийските държави. Но френското правителство се сгромолясва в началото на 1934 г. заради аферата „Стависки”; едва през февруари идва нов кабинет с нов, консервативен и националистически външен министър — Жан-Луи Барту. В края на февруари СССР вече потвърждава готовността си да влезе в Обществото на народите и да сключи регионален пакт за сигурност.
През април преговорите продължават в Париж, а генералният секретар на Ке д’Орсе Алексис Леже предлага да бъде включена и Германия. Проблемът е, че дотогава Барту изобщо не е обсъждал пакта с полския маршал Юзеф Пилсудски, нито с външния министър Юзеф Бек. Когато най-сетне го прави в края на април, Варшава реагира с недоверие — нарича проекта „Източен Локарно” и го обвинява, че всъщност разделя територии между силите. Полша току-що е подписала своята декларация за ненападение с Германия и не смята, че се нуждае от съветски съюз; включването на Чехословакия и Литва я тревожи заради спорни територии. Вместо директен отказ, Варшава поставя условие: ще се присъедини само ако Германия също приеме.
Преработеният проект от май запазва Чехословакия и Литва въпреки полските възражения (Варшава предлага вместо тях Румъния); Барту продължава да търси одобрение и от Полша, и от Великобритания, а през юни френският посланик в Берлин Андре Франсоа-Понсе внася предложението и пред германското външно министерство. Полша продължава да отлага отговора си толкова дълго, че съветският представител в дипломатическа кореспонденция от юли записва учудването на Москва от „идентичността на полската позиция с германската”.
Отговорът идва през септември 1934 г. — и е двоен отказ. Германия отхвърля участието си в Източния пакт на 7 (или 10–11) септември. Три седмици по-късно, на 27 септември, Полша прави същото. Дотогава СССР вече е получил съгласие от Чехословакия (2 юли), Латвия и Естония (29 юли) и Литва (3 август) — но пактът, лишен от Германия, Полша и активна британска подкрепа, е мъртъв на практика, макар Франция да прави нов опит да го съживи през ноември.
Показателен е и погледът отвън по същото време. Американският посланик в Токио Джоузеф Грю разговаря през септември 1934 г. със съветския посланик в Япония Константин Юренев, който му споделя, че според него Полша играе „много опасна игра” и следва „твърде нееднозначен курс” — включително с оглед на евентуален бъдещ конфликт между Франция и Германия. Съветското недоверие към полската външна политика не се появява внезапно през 1939 г. — то е документирано още пет години по-рано.
Показателна за тона на следващите години е и оценката, която френският посланик в Полша Леон Ноел изпраща до Париж през 1938 г., описвайки как поляците възприемат руснаците — независимо от режима им — като „враг №1”: докато германецът остава противник, но „европеец и човек на реда”, руснакът е за поляка „варварин, азиатец, разлагащ и покваряващ елемент, с когото всеки контакт е опасен, всеки компромис — фатален”. Именно тази нагласа, документирана далеч преди август 1939 г., обяснява защо две години по-късно Варшава ще предпочете да отхвърли преминаването на Червената армия през своя територия дори с цената на собственото си оцеляване.
Колективната сигурност и западното отстъпничество (1934–1938)
Провалът на Източния пакт не спира съветските опити — само ги пренасочва. Идеологическата пропаст с Берлин остава непроходима през целия този период: през 1936 г. Германия и Япония подписват Антикоминтерновия пакт, изрично насочен срещу Коминтерна и СССР, а немските комунисти продължават да седят в лагерите. Пактът от август 1939 г. ще бъде изключение от тази логика, а не нейно продължение.
СССР влиза в Обществото на народите през 1934 г. именно с целта, която Източният пакт не успя да постигне — изграждане на система за колективна сигурност срещу Хитлер. През 1935 г. Москва подписва договори за взаимопомощ с Франция и Чехословакия. По-късно помага с оръжие, летци и „съветници” на републиканците в Испания и на Китай срещу японската агресия. През 1938 г. подкрепя Чехословакия — единствената голяма сила, която го прави с конкретни военни планове за отбрана на Судетите.
Между двата епизода Хитлер си действа необезпокоявано: през март 1936 г. Германия ремилитаризира Рейнланд в директно нарушение на Версайския договор, без Лондон или Париж да реагират. Отговорът на Запада на съветските усилия е Мюнхен. Великобритания и Франция предават Чехословакия на Хитлер, без СССР да бъде поканен на масата. Според по-късно разсекретени архиви на съветското разузнаване, Кремъл е знаел във всички детайли за натиска, който Лондон и Париж оказват върху чехословашкия президент Едуард Бенеш. Съветските агенти докладват, че Бенеш е уведомен недвусмислено да не призовава съветско-чехословашкия договор за помощ. Чембърлейн се завръща от Мюнхен, размахвайки хартията с подписа на Хитлер, знаейки, че Чехословакия е жертвана.
Посланието към Москва се чете лесно: ако Хитлер тръгне на изток, никой няма да вдигне пръст. Логиката на Хитлер бърза да го потвърди — през март 1939 г. Германия окупира остатъка от Чехия и Моравия, а седмици по-късно анексира и региона Мемел от Литва. Разминаването в стратегическите виждания е пълно. Лондон и Париж вярват, че войната може да бъде избегната, подценяват съветския военен потенциал (заради Сталиновите чистки във войската) и разглеждат СССР единствено като потенциална тилова база в изтощителна война. Москва пък смята сблъсъка с Хитлер за почти неизбежен и не вярва, че полската армия може да удържи Вермахта.
А докато Москва — за втори и трети път след провала от 1934 г. — се опитва да изгради антихитлеристка коалиция, останалата Европа си подрежда собствени пактове с Берлин: Полша (1934), Великобритания(1935 г.), Франция (декември 1938 г.), Латвия и Естония (юни 1939 г.). Когато най-после СССР подпише своя пакт за ненападение с Германия, той ще е сред последните в Европа, които го правят. Разликата е само една: на всички останали това не им се брои за съюз.
Московският импас: Дипломатическото блокиране (1939)
След окупацията на Чехословакия през март 1939 г. и слуховете, че Хитлер цели Румъния, Западът най-после се събужда — за трети път от 1933 г. насам. На 17 април 1939 г. наркомът Максим Литвинов връчва на британския посланик Уилям Сийдс — когото извиква прямо от театъра — съветски план за троен алианс със задължителни, взаимни и обвързващи гаранции. Френският контрапроект от 25 април е толкова едностранен, че Литвинов го нарича „унизителен” и „подигравателен”. „Коригираният” вариант от 29 април пак изключва балканските и балтийските държави. Отговор от Лондон — никакъв.
През май Молотов поема външната политика. Популярният разказ твърди, че това е завой към Берлин. Фактите казват друго: Молотов преследва западния пакт с максимална енергия. На 28 юни отхвърля германските намеци за по-добри отношения. Западните делегати обаче гледат на Молотов с високомерие. Посланик Сийдс го описва като човек с „достатъчно глупаво лукавство от селски тип”, оплаквайки се, че не разбира инструкциите си.
Но преговорите постоянно се разбиват в няколко камъка. Първият е балтийските държави. На 7 юни Германия подписва пактове за ненападение с Латвия и Естония. На Москва ѝ става ясно откъде ще мине коридорът на Хитлер на изток. СССР въвежда концепцията за „косвена агресия” — страхувайки се от фашистки преврати по австрийския модел (Аншлус) в балтийските държави, които биха позволили на Вермахта да стигне до съветските граници без изстрел. Западът отхвърля тази дефиниция, страхувайки се, че Москва ще я използва, за да нахлуе в балтийските държави.
Вторият камък е последователността: западните преговарящи настояват първо политическо споразумение, военното — после. За СССР това е фатална формалност. През 1935 г. Франция вече подписва договор за взаимопомощ, но никога не подписва обещаната военна конвенция, правейки договора на хартия. Хартия без военно съдържание вече е пробвана — Москва я е пробвала веднъж през 1935 г. и веднъж през 1934 г. с Източния пакт. За Лондон обаче третото поред закъснение е просто повод за забавяне — правителството на Чембърлейн тайно се надява, че самият факт на преговорите ще уплаши Хитлер, без Москва да получава реални гаранции.
В началото на август британската и френската военни мисии тръгват за Москва — на борда на бавен търговски кораб. Пристигат в Ленинград на 9 август. Оглавява ги адмирал Реджиналд Дракс, без писмени правомощия да договаря каквото и да е. От съветска страна срещу тях седи маршал Ворошилов — народен комисар по отбраната, официално упълномощен да подпише договор.
На 12 август Ворошилов задава въпроса, който решава всичко: ще бъде ли позволено на Червената армия да премине през Полша и Румъния при германска агресия? Без това право всяка помощ е географски невъзможна — СССР няма обща граница с Германия. Отговорът от Лондон и Париж: полските и румънците сами ще позволят, щом бъдат атакувани; а междувременно СССР да се договори директно с тях. Тоест Москва трябва да убеди съюзниците на Запада да разрешат собственото им спасяване.
Варшава отказва категорично. Полският външен министър Юзеф Бек и маршал Ридз-Шмигли са на мнение, че ако Червената армия стъпи на полска земя (дори като съюзник), тя никога няма да си тръгне — нагласа, за която вече цитирахме диагнозата на посланик Ноел от предната година. В полските ръководни кръгове се откроява убеждението, че е по-добре Полша да падне под немска окупация, отколкото да бъде „освободена” от СССР. Геополитическият възел е напълно стегнат: Западът иска съюз с Полша, Полша иска помощ само срещу Германия, а СССР не може да воюва с Германия, без да премине през Полша.
На 15 август началникът на Генералния щаб Шапошников слага картите на масата. СССР заявява готовност да изведе над милион войници срещу Германия: до 120 пехотни дивизии (всяка с около 19 000 души), 16 кавалерийски дивизии, 5 000 тежки артилерийски оръдия, 9 500 танка и до 5 500 бойни самолета над един милион войници. Според ген.-майор Лев Соцков, който сортира разсекретените документи, това е бил „последният шанс да убием вълка”. Ако Западът и Полша се бяха съгласили, съюзниците биха мобилизирали над 300 дивизии на два фронта — двойно повече отколкото е имал Хитлер по това време.
Попитана какво може да изведе на запад, британската делегация отговаря: 16 боеспособни дивизии. Съветите са объркани от липсата на западна подготовка за конфликт, който вече е на прага.
На 17 август Ворошилов прекратява заседанието, докато западните делегации очакват отговор от столиците си. След молби от другата страна преговорите се възобновяват на 21 август. Отговор пак няма. В същия ден преговорите са прекратени sine die — без нова дата. Отчаян опит на Франция да ги съживи е отхвърлен. Вече е твърде късно. Както отбелязва британският историк А. Дж. П. Тейлър, ако британската дипломация наистина е целяла съюз със СССР през 1939 г., тези преговори са „най-некомпетентните сделки от времето, когато лорд Норт загуби американските колонии”.
Реалполитик: Печелене на време
Германия иска пакта не защото обича Москва, а защото се страхува от съветско встъпване във войната заради Полша. За СССР уравнението е просто. Червената армия е в средата на преорганизация, военната промишленост току-що се разгръща, а реалистична готовност за война с Вермахта няма преди около 1943 г. Политиката на колективната сигурност — три пъти предлагана, три пъти провалена от 1933 г. насам — се превръща в политика на индивидуалната сигурност: излез сам, купи време, готви се.
Пактът от 23 август не е избор между добро и зло. Той е избор между война през 1939-та — сама, изоставена от всички — и война през 1941-ва с две допълнителни години подготовка. И събитията скоро доказват правотата на този съветски цинизъм. Когато Германия напада Полша на 1 септември 1939 г., Великобритания и Франция обявяват война на Райха… и след това не правят абсолютно нищо. Започва т.нар. „Странна война” (септември 1939 – април 1940 г.). Западът оставя Полша да падне, без да изпрати нито един батальон на западния фронт. Ако СССР беше влязла във война за Полша през септември 1939 г., би воювала сама срещу Вермахта, докато съюзниците ѝ „помагаха” с декларации от безопасното разстояние на линията Мажино.
Критики
„Но търгуваха с Германия”
Тук неизменно се повдига аргументът за търговията: кредитното споразумение от август 1939 г. и търговският договор от февруари 1940 г. Но търговията не прави съюзник. Ако суровините определят съюза, тогава съюзници на Третия райх са Швеция с желязната си руда, Турция с хрома си и Швейцария с банките си, които снабдяват Вермахта години наред. В такъв случай половината свят е в Осите.
„Но всеки друг пакт с Германия е бил спазен — само този се смята за нещо особено”
Ако пактът Молотов–Рибентроп е бил „истински съюз”, а не поредното късче хартия, което Хитлер е възнамерявал да скъса, когато му е удобно, то е странно, че моделът важи за буквално всеки друг пакт, който Германия подписва в същия период:
| Страна | Пакт | Подписан | Германско нарушение |
|---|---|---|---|
| Полша | Декларация за ненападение | 26 януари 1934 | Нахлуване, 1 септември 1939 |
| Франция | Френско-германска декларация | 6 декември 1938 | Нахлуване, май 1940 |
| Дания | Пакт за ненападение | 31 май 1939 | Нахлуване, април 1940 |
| Естония | Пакт за ненападение | 7 юни 1939 | Окупация, 1941 |
| Латвия | Пакт за ненападение | 7 юни 1939 | Окупация, 1941 |
| Литва | Ултиматум за Мемел / пакт | март 1939 | Окупация, 1941 |
| СССР | Молотов–Рибентроп | 23 август 1939 | Нахлуване, 22 юни 1941 |
Всяка една от тези страни подписва „пакт” с Германия и всяка една го получава разкъсан в рамките на две години. Единственият договор от онзи период, който Германия реално спазва до края, е Пактът на стоманата с Италия от май 1939 г. — а той изглежда съвсем различно от пакта с СССР: съдържа изрична клауза за взаимна военна помощ „със сухопътни, морски и въздушни сили” в случай на война, съвместно военно планиране между генералните щабове и обща координация на военната индустрия. Именно така изглежда договор, който неговите архитекти наистина смятат за съюз. Пактът с Москва няма нито една от тези клаузи.
„Но, но… нахлуха в Полша заедно”
Антисъветските автори цитират тайния протокол към пакта като доказателство за уговорено нашествие. Нека прочетем член 2:
„В случай на териториално и политическо преразпределение на областите, принадлежащи на Полската държава, сферите на влияние на Германия и СССР ще бъдат ограничени приблизително от линията на реките Нарев, Висла и Сан. Въпросът дали интересите на обе страни правят желателно запазването на независима полска държава и какви трябва да бъдат границите на такава държава може да бъде окончателно изяснен само в хода на по-нататъшното политическо развитие.”
Текстът предвижда сфери на влияние в случай на преразпределение на полска територия. Това са линии, зад които всяка страна спира, ако полската държава рухне. Не е договор за съвместна война. Ако Полша оцелее, протоколът не действа — тя остава буфер между Берлин и Москва. Линията на разделяне съвпада почти изцяло с етнографската граница между поляци и източни славяни (линията Кързън от 1919 г.), а не е хаотично разпределение на жива държава.
Но какъв е правният статус на Полша през септември 1939 г.? Според Конвенцията от Монтевидео (1933 г.), държава като лице по международното право трябва да притежава четири условия: постоянно население, определена територия, правителство и способност да встъпва в отношения с други държави.
На 17 септември 1939 г., когато съветските войски навлизат в Западна Украйна и Западна Беларус, полската държава отговаря на нито едно от тези условия. Правителството на Полша е избягало и се е интернирало в неутрална Румъния. Тъй като Румъния е неутрална, тя не може да приеме полското правителство като правителство в изгнание. При тези условия полското правителство става юридически нефункциониращо. Държавата губи както правителството си, така и способността си да встъпва в международни отношения.
Съветският съюз е напълно наясно с този правен факт. Когато Молотов връчва нота на полския посланик в Москва Гжибовски, посланикът откровено признава, че не знае къде се намира правителството му, но е информиран да се свърже с него чрез Букурещ. На 18 септември Молотов формулира положението кристално ясно:
„Варшава като столица на Полската държава вече не съществува. Никой не знае къде се намира полското правителство. Населението на Полша е изоставено от нещастните си ръководители на произвола на съдбата. Полската държава и нейното правителство на практика престават да съществуват. Във връзка с това положение договорите, сключени между Съветския съюз и Полша, престават да действат.”
Може да се спори за морала, но дори най-неблагоприятният прочит на текста описва разделяне на мъртва държава, за да се попречи на Вермахт да стигне до съветската граница.
Интересен факт е, че международната общност по това време не разглежда действията на СССР като инвазия. Лигата на нациите не призна СССР за агресор в Полша (за разлика от по-късната Зимна война с Финландия, когато го направи). Франция, която имаше пакт за взаимопомощ с Полша, не обяви война на СССР, както направи с Германия. Когато президентът на САЩ Франклин Рузвелт обяви неутралитет през ноември 1939 г., той изброи воюващите страни (Германия, Великобритания, Франция и т.н.), но изключи СССР. New York Times цитира полския очевидец Йежи Шапиро, който потвърждава, че ако правителството не беше избягало, Москва нямаше да има формалното извинение да навлезе в изоставена територия.
Операция „Барбароса”
На 22 юни 1941 г. Германия напада СССР — без обявяване на война, без ултиматум, по цялото протежение на границата. Съюзниците не правят такова нещо.
Червената армия е хваната в средата на прехода — точно онези две години, които пактът е купил. Новите KV-1 и T-34/76 вече постъпват на въоръжение и се оказват грозна изненада за германските танкови части. Но мнозинството от танковия парк все още са BT серията, T-26, T-28 и T-35 — машини от предишна епоха. Загубите са огромни. Двете години не спестяват на СССР удара, но го спестяват от унищожение. Ако войната беше започнала през 1939 г., Червената армия би се сринала преди заводите в Урал да могат да преминат на военни релси.
Сталин е знаел, че конфликтът иде. Той е получил над 80 предупреждения от съветското разузнаване — включително от най-добрия си агент в Токио, Рихард Зорге, и лично от британския премиер Уинстън Чърчил — за концентрацията на германски войски по границата. Сталин обаче ги отхвърля като британска провокация, страхувайки се да не би СССР да бъде въвлечен в конфликт преди да е напълно готов. Той гледа на пакта изключително като на инструмент за печелене на време, вярвайки, че е купил поне до 1942 или 1943 г. Грешката му е в калибъра на времето, не в същността на договора.
Ако пактът е бил съюз, операция „Барбароса” е немислима. Понеже не е бил съюз — тя е неизбежна. Хитлер винаги е разглеждал пакта като тактическа пауза; Москва е знаела това и е планирала да използва същата пауза.
Заключение
Съюзници ли бяха Германия и СССР?
Според международното право съюзът изисква конкретни критерии. Върнете се към тях: взаимно задължение за обща отбрана? Не е имало — за разлика от Пакта на стоманата. Съвместно военно планиране? Никакво. Обща операция срещу общ враг? Не е водена нито една. Воюване заедно, когато единият е нападнат? Германия напада Полша, а СССР не обявява война на никого.
Нямаше общо задължение за отбрана, нито обща команда, нито обща война. Имаше осем години отхвърляни предложения — от забравения Източен пакт от 1934 г., през договорите с Франция и Чехословакия от 1935 г., до тройния съюз, потънал в Москва през август 1939 г. — един пакт за ненападение, подписан от Москва сред последните в Европа, и две години, в които всяка страна готвеше война срещу другата.
Мюнхен не е наричан съюз. Полско-германската декларация от 1934 г. не е наричана съюз. Англо-германското морско споразумение не е наричано съюз. Пактовете на Дания, Естония и Латвия с Германия не се наричат съюз — макар всички те да свършват по еднакъв начин: разкъсани от Берлин в рамките на две години.
Пактът Молотов–Рибентроп не заслужава по-различна дума. Не беше съюз. Беше пауза, наложена от осемгодишния провал на Запада да изгради антихитлеристка коалиция — пауза, която всяка година на 23 август се превръща в повод за точно обратния разказ.